Болните и лудите наследиха бунището

Вървях днес към работа и се оказа, че само четири дена висене вкъщи бяха достатъчни да отвикна от състава на населението на София. Той може да бъде разделен както на две общи групи, така и на няколко под-групи. Двете общи групи са:
1) Пречупени хора
2) Изтрещели хора
Пречупените всички ги знаем – гледат плахо, никакъв очен контакт, целите са някак си смачкани, усукани от невидимите ръце описвани от Ницше. Те са повечето.
Изтрещелите са както тези които се държат на повърхността на някакъв социален успех, така и тези които са изпаднали от играта, но не крият своя луд поглед.
В нормалните градове тези две категории са по-малки, или наравно с трета категория – „нормални свежарки”. При нас тази категория отсъства. Нормалните свежарки се броят на пръсти, и възрастта им а максимум гимназиална. Две години след гимназията свежарката преминава или към пречупените, или към изтрещелите.

А сега по-специфични под-групи:
- пречупени деца – това са децата, учениците, които пътуват в градския транспорт и вървят по улиците не смеейки да погледнат никой, малки мишки в град на хищници
- пречупени работещи възрастни – това са чичовците и лелите, които са в модус „съществуване” само на работа и вкъщи – в промежутъка, на улиците, те отдавна са се отказали да приемат това което виждат и преживяват като реалност – това е просто странно междинно състояние, пълно с опасности започвайки с това че няма да успеят да слязат навреме от транспорта на спирката си – което предизвиква спазматичното им полу-приповдигане от седалките или мълчаливото бутане далеч преди съответната спирка.
- пречупени пенсионери, които са като сбръчкани разложени версии на пречупените деца – също осъзнават че са най-слабите бозайници в града, но те вече до гениални висоти изпълняват защитната маска срещу хищници „не ме пипай, аз съм слаб, болен и отровен”.
- пияни хора – изкуственото въодушевление, което за своето времетраене спасява човек то присъствието в графата на пречупените. И млади и стари си лекуват душите със спирт, и още в 10 сутринта много чичета са с блеснали очички, а вечерта, вече клатущкащите се живи мъртви са плъзнали из града.
- Душевно болните. Душевно болни са всички. Накъдето и да погледнеш, виждаш човек с тиков, който спазматично премигва, преглъща, пощипва се, брои си пръстите безспир. И естествено наистина душевно-болните, които видимо поне са най-вече бездомници, пенсионери и лелички, които отдавна са избягали от бунището на реалността в собствено вътрешно бунище.
Всичко това на фона на разбити осрани улици и разбити осрани домове.

Все едно проклятие е надвиснало над целия град. Такава беше и фабулата в руския фентъзи-екшън Волкодав, и това мисля че не е случайно. Българското проклятие е малкото братче на руското проклятие.

Още през 1970-те руското население в СССР падаше като раждаемост, абортите и разводите бяха сред най-високите в света, а алкохолизма – знаем как е с алкохолизма.
Не само западняци, но и хора от Китай или Полша с изумление през 1980-те, когаот пътуванията станаха по-лесни, отбелязваха, колко страшно изглеждат лицата на руснаците и българите. Изтрещели, пречупени, безнадежни и агресивни.
Питах се на какво е белег всичко това? На загиваща нация? Руската нация със сигурност е към загиващите. И не защото от добър живот хората отлагат правенето на деца, и населението е съставено от добруващи пенсионери – както в Япония или Германия например. Руската нация загива защото във въздуха не витае причина човек да иска да живее, да иска да се пази, да е здрав, да иска нещо друго освен с поредната чаша или прахче още за малко да се вдигне от масата пречупени и да поиграе на изтрещял.

Мислих си също, че ако се разходя из улиците на голям град в Пакистан да кажем, или Индонезия или Бразилия, ще видя повече мърсотия, повече гниещи живи трупове, повече бездомници, повече бедност и мърсотия. Но въпреки това, че и там ще има разложение, лудост, мизерия и пречупеност – там се плодят като микроби. Не че това е за завист – просто отбелязвам параметрите на руското проклятие и на по-малкото му братче – българската прокоба.

Липсва някаква виталност в българския дух, липсва нещо което или да стимулира населението да си подреди живота цивилизовано (запад), или да се чувства щастливо живеейки в лайна (изток) – а тук е ничия земя. Тук се срещат два свята – разлагаща се инфраструктура на съветската цивилизация, съчетана с шарените пластмаси на запада, но населението, въпреки че когато има възможност се покрива с шарените пластмаси на запада, си остава разлагащ се олюпен бетонен блок. Метафорично казано.

Нормалността буквално липсва като норма – нормата е да си пречупен или изтрещял – а лудостта не е витална лудост, дори с помоща на алкохол и прахчета – лудостта тук е мъртвешка, анти-живот.

България е цивилизована страна, член на ЕС – но децата тук са като децата в примитивно общество на бозайници или затворници – най-слабите, съответно най-незащитените. Тук, мисля, че може да се открие коренът на прокобата.

В България педофилията е норма, навсякъде, особено извън София, може да се видят двойки от 30-40 годишни чичета и 13 годишните им любовници. До ден днешен пиян приятел на семейството да наебе дъщеричката се смята за нормална грешка, която всички допускат. Българските сираци пък са в постоянен холокост от десетилетия, и всяко напомняне за това се тълкува като част от световна конспирация за злепоставянето на България.

Това неуважение, това пренебрежително отношение към децата в България – това може да не е причината за прокобата – но е добро основание. Заслужаваме ли да изчезнем като нация? И още как.

И все пак – дори и условията на децата тук са чудовищни само спрямо развитите бели и жълти страни – почти цяла Африка, Азия и Южна Америка с в по-лошо положение, но без надвисналия облак на озлобена безнадеждност, която ни кара нито да следим здравето си като западняци, нито да се плодим като трето-светници. Нашето бунище не е витално бунище, което кипи от живот. Нашето бунище е загиващо бунище и България ще съществува и след 100 години, само че генетически населението ще е вече от прелелите своите граници витални прошляци от третия свят, които ще вдъхнат нов живот в бунището.

Единственият паралел, който ми хрумва, за цели нации, като Русия и България, които масово губят волята си за живот и просто се отказват, полудяват и умират – това са индианските цивилизации, сломени от Испанците и Португалците през 16-ти век.

Кои са нашите конквистадори? Кой счупи основата на света? Кой отряза дървото, което поддържа небето? Макар всичко това да излезе наяве през 1990-те, корените на прокобата са в 80-те и 70-те – периода на загниването на съветската цивилзиация. Но защо именно руснаците от всички народи на СССР и именно българите от всички народи на Варшавския договор се оказаха най-податливи? Какво в националния характер на руснаците и българите ги направи толкова податливи към пречупване и измиране?
И аз все още не мога да дам внятен отговор. Но със сигурност усещането от това което се вижда около мен не е приятно и само донякъде може да бъде оползотворено като естетически куриоз.